ВЪЛНУВАЩА СРЕЩА
В пределна възраст човек престава да преследва нови хоризонти, да направлява живота си, да го вкарва в нови русла, за да го променя. Не че чак толкова времето е спряло, просто не бързаш за никъде. Изтъркулили са се 65 години, изпращайки и посрещайки всяка една от тях, зазиждайки ги на гърба на поколенията. По стъпалата надолу имаме доста време за простор на спомени, констатации и самооценки за времето назад. Дни, месеци, години. Живота ни е разпилял по всички посоки, но съм сигурна, че всички без изключение заспиват, и се събуждат с родното и обично Сунгурларе.
Днес стане ли въпрос в тези тежки времена за прослойката „пенсионери” /въпреки, че считаме за изпълнен дълга си пред държавата и обществото/, подхождаме с известно притеснение пред младите поколения. Заслужено се отнасяме с уважение, респект и разбира се надежда към тях. Те са двигателят на обществените процеси. Ние пък претендираме за поколението със здрави основи във всички посоки на ценностна система - родолюбие, култура, възпитание, устойчивост, трудолюбие, морал и много други качествени синоними. Съхранили сме и традицията за себеуважение и памет. Но това са размисли на превала на живота.
Изтекли са 50 години от завършване на основното ни образование, годините са безпощадни, а идеята да се видим, все по-желана. Наши амбициозни другари, с любезното съдействие на обичния ни съученик и кмет - настоящ - Васко Панделиев поеха тази инициатива за което сърдечно много благодарим.
Срещата се състоя в съботният ден на 15.VI. - със сборен пункт - центъра на града от 19:00ч. Вълнуващите мигове бяха запечатани на фото. В ресторанта пък съобразителните организатори ни предоставиха стари снимки на набор 1954-ти, които дълго обикаляха от човек на човек, по няколко пъти ги връщахме и преразглеждахме. От тах ни гледаха прилично облечени, красиво подстригани, стройни и сериозни момчета и момичета, а в средата като майка - орлица класната ни - другарката Карагьозова, на която днес толкова се радвахме. Много бихме искали да ни придружава до края, окриляйки ни да продължаваме напред в старостта. Уви е невъзможно по житейските закони.
Бяхме толкова красиви на тази стара снимка. Върнахме се към най-красивата част на живота - младостта ни. Само дето сред нас вече не бяха - тези, които рано, рано ни напуснаха от този свят. Отдадохме им почит, с утехата от стиховете:
“ Така ще е последните години,
все нещо във очите ни ще гложди ,
все някой покрай нас ще си замине,
а друг - да се роди без нас-ще може!
И старостта, все по ще ни отива,
и вече няма да ни изненадва,
утехата да сме все по-дълго живи -
за нас е най-красивата награда!!!”
С това основание - скромно продължихме със същинската част на срещата. Почерпихме се, рецитирахме, пяхме, а по-здравите наши екс-момичета, красиво люшнаха хубави български хора, че чак благородно и завидно възкликнахме - “Ех, това сега баби ли са ?” Ето отговора:
“Старите пребрадени жени
символи останаха навеки
бабите от днешните ни дни
още разтуптяват ни сърцето.
Бабите на днешните ни дни
динамични, винаги заети,
не седят на столче отстрани,
съчиняват песни и куплети.
Бабите от днешните ни дни
ще поемат те към свойта вечност,
но дано във внуците добри
да запалят - истинска човечност!”
Прибрахме се по домовете си! Сигурна съм, че вълнението продължи дни след това. Беше ни хубаво!
Атанаска Тодорова - по сърце от Сунгурларе!!!
